събота, 28 октомври 2017 г.
Братушки или братоубийци, или защо българите се оказаха „неблагодарници“ към своите „освободители“ В главите на руснаците е втълпено, че в земите на изток от Брест витае русофобия
„Ако някой някога ми беше казал, че един
ден ще трябва да подпише обявяването на война с България, сигурно щях да му
кажа, че е безумец, а ето че дойде и такъв ден“ – казва на 18 октомври 1915
година руският император Николай II. Руското общество е не по-малко смутено,
отколкото неговият господар.
„Ние ги освободихме в такава тежка година, а те се оказаха неблагодарници“. Ето, това знаят повечето руснаци от историята на Източна Европа. Никой обаче не се интересува за причините, породили тази „неблагодарност“, считайки, че това са просто прояви на някаква русофобия, която витае в земите на изток от Брест, която е напълно ирационална и необяснима. Но вниквайки по-внимателно в нея, тя става все по-очевидна и разбираема.
Да вземем за пример България, за която Маркс още през далечната 1853 година написа, че това, от което има нужда след освобождението, е обявено от зараждащата се тогава българска антируска прогресивна партия - да постигне полунезависимост като част от Турция. Що за потребност е това? Отговорът е прост – да живеят
според своите разбирания
В същото време в инструкции на тогавашната власт в Русия от 1787 година пише: В Българското Княжество, чието съществуване е възможно само с наше съдействие, по право господстващо положение трябва да имаме единствено ние“.
Всъщност и така е било – водещите позиции в България са били заети от руски генерали, за княз е бил избран Александър Батенберг, племенник на императрица Мария Александровна. Петербург съвсем малко освобождава юздите, като допуска неочаквано да бъде създадена демократичната конституция, приета съвсем скоро след освобождението на българите от турско робство. Но ето, че на руския престол се изкачва Александър III, започват да духат “покровителствени ветрове“ и Батенберг веднага се възползва от това. През май 1881 г., със съдействието на военния министър – руския генерал Казимир Ернрот, извършва държавен преврат. Конституцията е суспендирана, князът е натоварен с извънредни пълномощия, митингите и протестите са разгонени от сформираните военни части. Подмяната на половината от офицерския състав в армията с руски офицери и оглавяването на правителството от руски генерали силно подкопават репутацията на Русия в очите на българските либерали.
Съвсем скоро руснаците започват безогледна разправа и с българските консерватори, които се оказват не толкова консервативни, че да приемат безропотно ролята на България на Задунаевска губерния на Русия. Много ярко този конфликт се проявява по отношение на въпроса с железопътното строителство: българите настояват за изграждането на ж.п. линия през границата със Сърбия, която да ги свързва и с Австро-Унгария. Това дава възможност на българските селскостопански производители да търгуват непосредствено на европейските пазари. За руснаците, които по това време са конкуренти на пазарите в Европа, това е твърде неприемливо, затова те настояват да се изгради линията София-Русе, която да свързва юга и севера и има преди всичко военно значение. Нашият проект освен това е 2.5 пъти по-скъп ( а парите ще трябва да платят българите) и се предоставя за изпълнение не на български, а на руски предприемачи.
Ако Батенберг беше приел да се осъществи руският проект, той е трябвало да се лиши от уважението в страната и съвсем естествено лобира за западния проект. Руските дипломати по традиция гледат недоброжелателно на австрийската интрига, а в Петербург пристигат донесения за това, че „князът е променил мнението си“.
„Ние ги освободихме в такава тежка година, а те се оказаха неблагодарници“. Ето, това знаят повечето руснаци от историята на Източна Европа. Никой обаче не се интересува за причините, породили тази „неблагодарност“, считайки, че това са просто прояви на някаква русофобия, която витае в земите на изток от Брест, която е напълно ирационална и необяснима. Но вниквайки по-внимателно в нея, тя става все по-очевидна и разбираема.
Да вземем за пример България, за която Маркс още през далечната 1853 година написа, че това, от което има нужда след освобождението, е обявено от зараждащата се тогава българска антируска прогресивна партия - да постигне полунезависимост като част от Турция. Що за потребност е това? Отговорът е прост – да живеят
според своите разбирания
В същото време в инструкции на тогавашната власт в Русия от 1787 година пише: В Българското Княжество, чието съществуване е възможно само с наше съдействие, по право господстващо положение трябва да имаме единствено ние“.
Всъщност и така е било – водещите позиции в България са били заети от руски генерали, за княз е бил избран Александър Батенберг, племенник на императрица Мария Александровна. Петербург съвсем малко освобождава юздите, като допуска неочаквано да бъде създадена демократичната конституция, приета съвсем скоро след освобождението на българите от турско робство. Но ето, че на руския престол се изкачва Александър III, започват да духат “покровителствени ветрове“ и Батенберг веднага се възползва от това. През май 1881 г., със съдействието на военния министър – руския генерал Казимир Ернрот, извършва държавен преврат. Конституцията е суспендирана, князът е натоварен с извънредни пълномощия, митингите и протестите са разгонени от сформираните военни части. Подмяната на половината от офицерския състав в армията с руски офицери и оглавяването на правителството от руски генерали силно подкопават репутацията на Русия в очите на българските либерали.
Съвсем скоро руснаците започват безогледна разправа и с българските консерватори, които се оказват не толкова консервативни, че да приемат безропотно ролята на България на Задунаевска губерния на Русия. Много ярко този конфликт се проявява по отношение на въпроса с железопътното строителство: българите настояват за изграждането на ж.п. линия през границата със Сърбия, която да ги свързва и с Австро-Унгария. Това дава възможност на българските селскостопански производители да търгуват непосредствено на европейските пазари. За руснаците, които по това време са конкуренти на пазарите в Европа, това е твърде неприемливо, затова те настояват да се изгради линията София-Русе, която да свързва юга и севера и има преди всичко военно значение. Нашият проект освен това е 2.5 пъти по-скъп ( а парите ще трябва да платят българите) и се предоставя за изпълнение не на български, а на руски предприемачи.
Ако Батенберг беше приел да се осъществи руският проект, той е трябвало да се лиши от уважението в страната и съвсем естествено лобира за западния проект. Руските дипломати по традиция гледат недоброжелателно на австрийската интрига, а в Петербург пристигат донесения за това, че „князът е променил мнението си“.
Стремейки се да се измъкне от бодливите
ръкавици на руските генерали, Батенберг възстановява конституцията през 1883
годин, с което окончателно загубва добрата си репутация в Петербург. Той е
решен да заложи на по-умерени и отстъпчиви хора, опирайки се на либералите. За
техните лидери тогава се отделят по 40 000 рубли на година от секретния фонд на
МИДА (министерството на външните работи на Русия???) Вярно е, че лидерът на
либералната партия Драган Цанков е прибирал лично тези пари, но пред своите
съпартийци винаги е казвал: „Ние се прекланяме пред Русия, но България трябва
да бъде само на българите“.
Проектите с руските марионетки
също се провалят, така че детроназицията на Батенберг става неизбежна. На този фон Батенберг обявява през 1885 година и обединението на Княжество България и Източна Румелия.
Тук е моментът да припомним, че според Санстефанския договор от 1878 в едно княжество са обединени всички земи, където живее българско население. Но Берлинският конгрес разделят територията му на три части: пълна автономия получава само Северна България, от нея са отделени земите на юг от Балкана (Източна Румелия), а Македония е върната под пълния контрол на Истанбул. Решенията на Берлинския конгрес са страшен удар за българското национално самосъзнание.
От тогава възстановяването на Санстефанска България става фикция в българската политика. Първа крачка в тази посока правят българите в Източна Румелия – в един прекрасен ден патриоти обкръжават двореца на генерал-губернатора, който е също българин и със задоволство обявява, че ще предаде властта на Батенберг. Денят на обединението на Княжество България с Източна Румелия и днес се отбелязва като национален празник на българите. И разбира се Русия е единствената, която се опитва да осуети обединението през 1885 година на българите от всички територии на разкъсана България.
Даже самият султан счита, че Румелия е отрязан къс месо, като човек с отрязана ръка. Русия, която през 1878 година е готова да воюва с половин Европа за Санстефанска България, сега е готова на всичко, за да принуди Батенберг да се отметне от позициите си. Нещо повече – руският посланик уговарял турците да нахлуят с войска в разбунтувалата се провинция, обещавайки им пълна подкрепа от страна на Русия. Логиката на Петербург е проста: обединяването на страната щяло да укрепи авторитета на Батенберг, а това никак не се нравело на императора.
Интригата с турската интервенция не минава, затова война на България обявява Сърбия. В навечерието й руският император отзовава всички руски генерали и офицери от българската армия, с цел нейната боеспособност да бъде сведена до нулата. Въпреки това
сърбите са разбити поголовно
и на Русия и остава само един вариант.
Военният агент (аташе) в България Сахаров, с помощта на група проруски настроени български офицери извършват заговор. През нощта на 26 август 1886 година те нахлуват в двореца и заставят княз Батенберт да подпише, че се отказва от престола. „Немският принц не искал да служи на великите идеи, свързващи ни с Русия“. Ясна е и позицията на Батенберг за тази акция: новото правителство остава на власт само три дни. А след това Стефан Стамболов, който по това време е изгряващата звезда в българската политика, влиза в София начело на румелийската армия и арестува заговорниците.
Смята се, че именно Стефан Стамболов е лидер на малкото останали от „русофилската партия“ в България, но по това време тя се оказва твърде незначителна. Както тогава докладва в МИДА руският консул Александър Кояндер „страната попадна в ръцете на средношколски учители от редовете на недоучилите руски семинаристи, надъхани с ненавист към всичко руско, но много близки до народа, заради което имаха огромно развращаващо въздействие върху него“.
На следващите избори руската кандидатура за княз се проваля и на българския престол се възкачва Фердинанд Кобургготски, офицер от австрийската армия. Руският император възприемайки това като лично оскърбление,
къса отношенията с България
и започва сериозно да мисли за евентуална окупация, като предпочита да действа по стария начин, тъй като българските емигранти го уверяват, че това не си струва защото под „русофилското знаме“ ще може да събере всичкия „прост народ“. Никой обаче не отива: през март 1887 година са смазани въстанията на гарнизоните в Силистра и Русе, през декември е провален заговорът срещу майор Паница, няколко въоръжени отряди, под надзора на сътрудника на МИДА Николай Гартвиг, бъдещ посланик в Сърбия, са разгромени и едва успяват да се измъкнат през границата. През 1891 година е убит финансовият министър Белчев, макар куршумът да е бил предназначен за Стефан Стамболов, а следващата година е убит и българският посланик в Константинопол Вълкович. И в двата случая убийците по-късно се скриват в Одеса.
Смъртта на самият Александър III слага край на тази студена война, като в началото на 1900 година започва затопляне на отношенията между Русия и България. А през 1912 година под егидата на Русия е създаден военен съюз между България и Сърбия. Те успяват да постигнат договореност на базата на бъдещата подялба на турски територии: българите получават по-голямата част от Македония, а сърбите получават излаз на морето за сметка на доста албански земи. В последвалата война с Османската империя съюзниците постигат бърз разгром над турската армия. Но Белград не получава така желаното море: заради опасенията на Австрия и Италия от появата на бази на руския флот на Адриатическо море, силно лобират за създаването на албанска държава. Тогава Сърбия компенсира своите загуби за сметка на Македония.
По това време в Петербург, чиито улици са залети от „славянски манифестации“, пристига българска делегация. Българите, които са много близо до позициите при Чаталджа, недалеч от Истанбул, търсят помощта на демонстрантите от руския Черноморски флот, което принуждава турците да размразят своите резерви по цялото крайбрежие.
И докато тълпите на улиците се радват от победата на братушките, делегацията е приета твърде хладно от управляващите в Петербург. Самата Русия има претенции към Истанбул и съвсем не се интересува от българите. Дори ги съветва да се откажат от военно настъпление, обещавайки им в замяна стриктно да спазват договореностите за Македония – според договора от 1912 година Русия влиза в ролята на арбитър при решаването на този въпрос. Както вие навярно вече се досещате, в края на краищата
България не получава Македония - в Петербург решават да заложат на Сърбия
През 1913 година се води нова война за македонските земи – в която България се изправя срещу Сърбия и Гърция.
Още през 1902 година Русия сключва с България договор, в който според чл.3 руската армия трябва да окаже помощ на София в случай, че бъде застрашена нейната граница. Но през 1913 година „молбата за помощ, с която българите се обръщат към Русия, не била чута. Нещо повече - вместо да бъде проявена сдържаност от страна на Петербург към Румъния, Русия съзнателно индиректно я тласка към война“, пише английският посланик в Петербург Дж. Бюкенън.
Няма как ударът на румънската армия в гръб, реализиран на македонския фронт, да не се отрази неблагоприятно на българската армия. В резултат на тази национална катастрофа България губи не само Македония – нейната трета етническа територия, но така също части от Добруджа, която е заграбена от румънците. Именно тогава в София за първи път се чуват репликите, че за българите щяло да бъде по-добре не освобождение през 1878 година, а автономия в границите на Санстефанския мирен договор. Естественият ход на нещата рано или късно е щял да доведе до разпада на Османската империя, а българският народ щял да получи свободата по-късно, но
цял и неделим
След всичко това учудването на император Николай II през 1915 година донякъде е твърде неоснователно. А въодушевлението на българите, които в манифеста си княз Фердинанд, от 14 октомври 2015 година призовава да освободят своите братя българи в Македония от сръбско робство – е напълно разбираемо. Още повече, че за войната със руснаците не се споменава и дума: неутрална Румъния тогава разделя Русия от българите.
Но през 1916 година самите румънци влизат във война. И през септември в Добруджа българската армия-освободителка е изправена да воюва и срещу руските щитове, пристигнали на помощ на румънците. „ В този ден за един миг и завинаги е погребан митът за това, че българската армия никога няма да се бие срещу своите освободители“ – пише българският генерал Тошев.
На 7 септември българският поет Иван Вазов пише своето послание „Към руските войници“, в което се казва: "Вас ви ненавиждаме, но обичаме нашата свобода. Свободата си обичаме сто пъти повече…“.
В тези редове се крие и отговорът на въпроса защо българите се оказаха „неблагодарници“. Или както отбелязва още в 1879 година бъдещият премиер на България Константин Стоилов: „Ако постоянно ни натякват, че са ни платили свобода и затова трябва да им бъдем вечно покорни, това не е братско. Нека да направят сметка и да ни представят разходите за това. Може и с лихвите. Ние ще се разплатим и ще сложим точка на този въпрос.“
Всичко е толкова просто, нали? Но всъщност Русия никога не е била страна, която взема прости решения.
Проектите с руските марионетки
също се провалят, така че детроназицията на Батенберг става неизбежна. На този фон Батенберг обявява през 1885 година и обединението на Княжество България и Източна Румелия.
Тук е моментът да припомним, че според Санстефанския договор от 1878 в едно княжество са обединени всички земи, където живее българско население. Но Берлинският конгрес разделят територията му на три части: пълна автономия получава само Северна България, от нея са отделени земите на юг от Балкана (Източна Румелия), а Македония е върната под пълния контрол на Истанбул. Решенията на Берлинския конгрес са страшен удар за българското национално самосъзнание.
От тогава възстановяването на Санстефанска България става фикция в българската политика. Първа крачка в тази посока правят българите в Източна Румелия – в един прекрасен ден патриоти обкръжават двореца на генерал-губернатора, който е също българин и със задоволство обявява, че ще предаде властта на Батенберг. Денят на обединението на Княжество България с Източна Румелия и днес се отбелязва като национален празник на българите. И разбира се Русия е единствената, която се опитва да осуети обединението през 1885 година на българите от всички територии на разкъсана България.
Даже самият султан счита, че Румелия е отрязан къс месо, като човек с отрязана ръка. Русия, която през 1878 година е готова да воюва с половин Европа за Санстефанска България, сега е готова на всичко, за да принуди Батенберг да се отметне от позициите си. Нещо повече – руският посланик уговарял турците да нахлуят с войска в разбунтувалата се провинция, обещавайки им пълна подкрепа от страна на Русия. Логиката на Петербург е проста: обединяването на страната щяло да укрепи авторитета на Батенберг, а това никак не се нравело на императора.
Интригата с турската интервенция не минава, затова война на България обявява Сърбия. В навечерието й руският император отзовава всички руски генерали и офицери от българската армия, с цел нейната боеспособност да бъде сведена до нулата. Въпреки това
сърбите са разбити поголовно
и на Русия и остава само един вариант.
Военният агент (аташе) в България Сахаров, с помощта на група проруски настроени български офицери извършват заговор. През нощта на 26 август 1886 година те нахлуват в двореца и заставят княз Батенберт да подпише, че се отказва от престола. „Немският принц не искал да служи на великите идеи, свързващи ни с Русия“. Ясна е и позицията на Батенберг за тази акция: новото правителство остава на власт само три дни. А след това Стефан Стамболов, който по това време е изгряващата звезда в българската политика, влиза в София начело на румелийската армия и арестува заговорниците.
Смята се, че именно Стефан Стамболов е лидер на малкото останали от „русофилската партия“ в България, но по това време тя се оказва твърде незначителна. Както тогава докладва в МИДА руският консул Александър Кояндер „страната попадна в ръцете на средношколски учители от редовете на недоучилите руски семинаристи, надъхани с ненавист към всичко руско, но много близки до народа, заради което имаха огромно развращаващо въздействие върху него“.
На следващите избори руската кандидатура за княз се проваля и на българския престол се възкачва Фердинанд Кобургготски, офицер от австрийската армия. Руският император възприемайки това като лично оскърбление,
къса отношенията с България
и започва сериозно да мисли за евентуална окупация, като предпочита да действа по стария начин, тъй като българските емигранти го уверяват, че това не си струва защото под „русофилското знаме“ ще може да събере всичкия „прост народ“. Никой обаче не отива: през март 1887 година са смазани въстанията на гарнизоните в Силистра и Русе, през декември е провален заговорът срещу майор Паница, няколко въоръжени отряди, под надзора на сътрудника на МИДА Николай Гартвиг, бъдещ посланик в Сърбия, са разгромени и едва успяват да се измъкнат през границата. През 1891 година е убит финансовият министър Белчев, макар куршумът да е бил предназначен за Стефан Стамболов, а следващата година е убит и българският посланик в Константинопол Вълкович. И в двата случая убийците по-късно се скриват в Одеса.
Смъртта на самият Александър III слага край на тази студена война, като в началото на 1900 година започва затопляне на отношенията между Русия и България. А през 1912 година под егидата на Русия е създаден военен съюз между България и Сърбия. Те успяват да постигнат договореност на базата на бъдещата подялба на турски територии: българите получават по-голямата част от Македония, а сърбите получават излаз на морето за сметка на доста албански земи. В последвалата война с Османската империя съюзниците постигат бърз разгром над турската армия. Но Белград не получава така желаното море: заради опасенията на Австрия и Италия от появата на бази на руския флот на Адриатическо море, силно лобират за създаването на албанска държава. Тогава Сърбия компенсира своите загуби за сметка на Македония.
По това време в Петербург, чиито улици са залети от „славянски манифестации“, пристига българска делегация. Българите, които са много близо до позициите при Чаталджа, недалеч от Истанбул, търсят помощта на демонстрантите от руския Черноморски флот, което принуждава турците да размразят своите резерви по цялото крайбрежие.
И докато тълпите на улиците се радват от победата на братушките, делегацията е приета твърде хладно от управляващите в Петербург. Самата Русия има претенции към Истанбул и съвсем не се интересува от българите. Дори ги съветва да се откажат от военно настъпление, обещавайки им в замяна стриктно да спазват договореностите за Македония – според договора от 1912 година Русия влиза в ролята на арбитър при решаването на този въпрос. Както вие навярно вече се досещате, в края на краищата
България не получава Македония - в Петербург решават да заложат на Сърбия
През 1913 година се води нова война за македонските земи – в която България се изправя срещу Сърбия и Гърция.
Още през 1902 година Русия сключва с България договор, в който според чл.3 руската армия трябва да окаже помощ на София в случай, че бъде застрашена нейната граница. Но през 1913 година „молбата за помощ, с която българите се обръщат към Русия, не била чута. Нещо повече - вместо да бъде проявена сдържаност от страна на Петербург към Румъния, Русия съзнателно индиректно я тласка към война“, пише английският посланик в Петербург Дж. Бюкенън.
Няма как ударът на румънската армия в гръб, реализиран на македонския фронт, да не се отрази неблагоприятно на българската армия. В резултат на тази национална катастрофа България губи не само Македония – нейната трета етническа територия, но така също части от Добруджа, която е заграбена от румънците. Именно тогава в София за първи път се чуват репликите, че за българите щяло да бъде по-добре не освобождение през 1878 година, а автономия в границите на Санстефанския мирен договор. Естественият ход на нещата рано или късно е щял да доведе до разпада на Османската империя, а българският народ щял да получи свободата по-късно, но
цял и неделим
След всичко това учудването на император Николай II през 1915 година донякъде е твърде неоснователно. А въодушевлението на българите, които в манифеста си княз Фердинанд, от 14 октомври 2015 година призовава да освободят своите братя българи в Македония от сръбско робство – е напълно разбираемо. Още повече, че за войната със руснаците не се споменава и дума: неутрална Румъния тогава разделя Русия от българите.
Но през 1916 година самите румънци влизат във война. И през септември в Добруджа българската армия-освободителка е изправена да воюва и срещу руските щитове, пристигнали на помощ на румънците. „ В този ден за един миг и завинаги е погребан митът за това, че българската армия никога няма да се бие срещу своите освободители“ – пише българският генерал Тошев.
На 7 септември българският поет Иван Вазов пише своето послание „Към руските войници“, в което се казва: "Вас ви ненавиждаме, но обичаме нашата свобода. Свободата си обичаме сто пъти повече…“.
В тези редове се крие и отговорът на въпроса защо българите се оказаха „неблагодарници“. Или както отбелязва още в 1879 година бъдещият премиер на България Константин Стоилов: „Ако постоянно ни натякват, че са ни платили свобода и затова трябва да им бъдем вечно покорни, това не е братско. Нека да направят сметка и да ни представят разходите за това. Може и с лихвите. Ние ще се разплатим и ще сложим точка на този въпрос.“
Всичко е толкова просто, нали? Но всъщност Русия никога не е била страна, която взема прости решения.
Константин
Гайворонский
Абонамент за:
Публикации (Atom)